Какво прави нашата вяра? Какви са методите, които предават вярата?
Има ли средства, чрез които се засилва вярата? Как можеш да декларираш вярата пред себе си? Има ли нужда от това? Какво ако си в „грешният път”? Какво ако точно този път те прави цялостен и осъзнат за указанията и знаците? Има ли начини егото и вярата да вървят в една дестинация? Има ли начин да намериш баланс в страданието? И можеш ли да излезеш пред себе си и с чисто сърце да кажеш, че това което правиш е в синхрон с твоя вътрешен собствен мироглед и закон. Как този закон създава предпоставки за развитие и разширяване? С умиление ли си спомняш за човека, който беше вчера? Какво ако това което правиш не е в синхрон с нормите на обществото? Ами ако точно тези норми задушават? Всички тези въпроси са корените на една гледна точка от богатия избор, който имаме днес.
Там някъде в нашите дълбоки недра и нива има познание, което може да бъде използвано – колкото по-скоро, толкова по-добре. В настоящия момент в еволюционен план, имаме да отработим някои тежки нива на миналото, които сме оставили за по-натам. В настоящето ни се коренят много от блокажите намерили път в нашите възприятия за света, такъв какъвто си мислим, че го познаваме. Онова което носим в нас на едни дълбоки нива дори не може да се сравни с дълбочината на вярата ни в пълно отпуснато състояние и релаксация. Чистотата на нашето подсъзнание зависи до голяма степен от нещата които до този момент сме отказали да приемем за истина и от нещата с които водим всекидневна неосъзната борба. И в това енергийно поле от възможности и неизвестни, от нас самите зависи какво можем да дадем и да предадем в нашият материален свят. Зависи какви опитности сме дошли да получим и какво сме избрали да преживеем. В „Пътя” можем да се сблъскаме очи в очи с всички наши дълбоко вкоренени убеждения, както и с всички наши страхове – осъзнати или не. В този път можем да открием спътници, които са част от него за малко или за повече от гледна точка на времето и пространството. Но едно е ясно – всеки път срещаме себе си. Срещаме онази част от себе си напълно непонятна и невидима за нас в другите същности, които ни носят най-големите уроци. Ако не харесваме „правенето на непоискано добро” – виждаме с физическите ни възприятия как много хора около нас, правят непоискано добро, което след това отработват като карма. И така Дхармата (Дарма – така нареченият ПЪТ на Изток) става все по-предизвикателен. Сами си програмираме завоите, легналите полицаи, катастрофите, временните ограничения на скоростта и дори самата пътна настилка. А после, се питаме – какво стана? Къде сбърках? Вероятно грешката е в софтуера, който сами сме инсталирали на приложението „Карти” в новият си смартфон. Какво става ако нямаме такова приложение – ангажираме се със социалния контакт, намираме хората които да ни помогнат, търсим съществата които да ни упътят и като че ли тогава „Пътят” става все по-споделен и красив. Започваме да стигаме до онези вътрешни нива, които ни носят сигурност за нашите избори. Стигаме до някои указателни табели, които знаем, че ние сами сме поставили отдавна, за да сме по-спокойни. Намираме начини за творческо вдъхновение и мониторинг на всичко онова което сме преживели и което имаме да преживеем, благодарние на свързочните ни устройства, наречени сателити и „големите наблюдателници”. Така и разбираме, че един по един изпитите на „Пътя” стават все по-актуални за нашите дълбоки разбирания. Започваме да използваме малко повече креативност, отколкото „стари и неработещи формули”, дадени от авторитетни учители. И така разбираме, че в повечето случаи по „Пътя” имаме всичко което ни е необходимо – цялата гама от ресурси, визии и същества, така че да изпълним мисията, която сме избрали. И тук се ражда вярата – като елемент на търсенето, ресурс на „ПЪТЯТ”, свързочник на съществата, творец на пътните знаци и създател на „правилните източници на информация”. Вярата за нас като материални същества, носеща мир на много нива, заради доверието в естествените природни процеси и принципи. Вярата като нещо необяснимо за физическите ни възприятия и нещо нехарактеризирано в материален еквивалент на словото. В даден момент от материалния си път като духовни същества осъзнаваме, че някои от нещата които сме възприели не са толкова наш избор, а по-скоро избор на парадигмата, в която се намираме и в това разбиране вероятно започва истинското „ровене и разчистване” до пълно разширяване на вътрешните мирогледи с ясната представа за намиране на състояние до нивото на празнота и липса на каквито и да било процесно-ориентирани подходи. И там в празнотата се ражда още по-голямо приоритизиране на нивата на ценности и стремежи отвъд вярата.