Някъде там неканен и нежелан, изолиран и отритнат.
Там където е студено и неприветливо, чакащ да дойде топлината и радостта.
Там, където никога не можеш да бъдеш себе си, защото ако е така, не си достоен.
Сияещ от една ласка, но толкова трудно получавана е тя.
Скитащ без дом, някъде там в тъмнината, сякаш улиците са твоите верни приятели.
Скитащ в душата празен, защото зависиш от настроението на някого.
Мислил си, че осъзнал много неща за смисъла на живота, а всъщност нищо не разбрал.
Мислил си, че почувствал много неща, а всъщност колко още има да чувстваш…
Там, където без път се ражда посоката, а вятъра вее нашепвайки тайничко чувства и пресъздава емоции.
Нещастието на блокажите и несподелеността, могат да погубят най-големия ентусиаст тръгнал да променя света с две ръце и без снаражение.
Мълчанието на погледа смирен може да разтопи хиляди ледове по пътя зимен.
Но дали ще намериш посока, пътнико?
Дали ще намериш покой?
От какво още трябва да те бъде страх, за да бъдеш изпразнен от вътре изцяло?
Колко още трябва да дадеш, за да придобиеш вяра?
Можеш ли да се изправиш сам срещу себе си и да намериш сила да продължиш?
Можеш ли да тръгнеш на едно последно заветно пътуване?
Пътуване към себе си?
Можеш ли да му се отдадеш напълно и да се потопиш в него?
А дали ще издържиш на темпото?
А дали ще си отчаян по пътя?
Дали ще искаш да се откажеш?
Или ще се бориш до край за правда и смелост.
И ще търсиш път без да има пътека. И ще търсиш упора, без да има смисъл.
Ще търсиш бряг, без да виждаш нищо, само и само, да усещаш всичко.
И ще търсиш вяра, без да имаш съюзници.
И ще търсиш себе си, без дори да подозираш!!!
И тогава, когато се откриеш ще разбереш защо е трябвало да преминеш през това цялото пътуване.
Тогава, ще разбереш защо е трябвало да минеш през всички тези чувства, дупки, прегради и дворове, магистрали и пътечки.
И тогава, ще бъдеш ти най-Благодарния човек на Земята.
И тогава, ще оцениш всичко до тук и ще чакаш още с нетърпение.
Защото, знаеш ли? Винаги има какво още…